За препоръчването
Дълго време самата дума „препоръчване“ ме караше да се свивам.
Не защото не вярвах в стойността на добрите продукти или идеи, а защото виждах колко често тази дума се използваше като прикритие за натиск.
Хората усещат това много бързо, дори когато никой не го казва директно. Усеща се в тона, в бързането, в очакването отсреща да кажеш „да“, за да не разочароваш някого.
С времето за мен стана ясно, че проблемът не е в самото препоръчване.
Проблемът е в начина, по който често се подхожда към него.
Когато фокусът се измести от човека към резултата, разговорът губи естествеността си.
Започва да звучи като сценарий, а не като среща между двама души.
Аз вярвам в препоръчване, което започва отвътре.
В което първо си изясняваш какъв човек си, как искаш да общуваш и какво реално можеш да носиш като отговорност. Едва след това идва въпросът какво споделяш и на кого.
Защото не всичко е за всеки и не всеки разговор трябва да води до решение.
За мен препоръчването има смисъл само когато е естествено продължение на личния опит.
Когато не убеждаваш, а разказваш.
Когато не настояваш, а оставяш пространство.
Когато отсрещният човек усеща, че може спокойно да каже „не“, без това да промени отношението ти към него.
Не вярвам в препоръчване, което прескача човешката част.
В разговори, водени с цел „да стане бързо“.
В подходи, при които хората се превръщат в потенциал, а не остават хора.
Доверието не се изгражда с техники, а с присъствие, яснота и уважение.
Когато препоръчвам нещо, за мен е важно човекът отсреща да има време. Време да усети дали това му е близко, дали му пасва, дали е в правилния момент.
Не смятам, че всяка възможност е добра точно сега и не смятам, че отказът е загуба.
Понякога отказът е най-честният отговор.
Затова и начинът, по който препоръчвам, не е отделен от начина, по който живея и работя.
- Ако в едното има натиск, той неминуемо ще се появи и в другото.
- Ако в едното има яснота и спокойствие, те се усещат навсякъде.
Тук ще споделя размисли и опит, свързани с препоръчването, не като техника, а като човешки процес.
За границите, за доверието, за моментите, в които е по-добре да замълчиш, отколкото да настояваш. За това как да останеш почтен към себе си, докато общуваш с другите.
Ако този начин на препоръчване ти звучи близък, вероятно ще намериш тук думи за неща, които вече си усещал, но не си ги формулирал.
Оттам нататък всеки сам решава какво да вземе със себе си и какво да остави.
За натиска
Натискът рядко идва като заповед. Много по-често се появява тихомълком, почти незабележимо.
В начина, по който някой те гледа, докато говориш.
В паузата след въпроса.
В очакването отсреща да реагираш „правилно“, дори никой да не го е казал на глас.
Хората усещат това много по-бързо, отколкото си мислим. Усещат го в тона, в бързането, в начина, по който разговорът постепенно започва да се върти около резултат, а не около човека. И дори когато думите звучат коректно, тялото вече знае, че нещо не е наред.
В мрежовия маркетинг натискът често се оправдава с добри намерения. С ентусиазъм. С убеждението, че „помагаме“. Но когато зад думите стои очакване другият да вземе решение, за да се почувстваме ние спокойни, разговорът престава да бъде честен.
За мен натискът не е въпрос на техника, а на вътрешно състояние. Когато бързам, когато имам нужда от потвърждение, когато резултатът е по-важен от човека, това неминуемо се усеща. И тогава дори най-доброто намерение губи стойността си.
Затова съзнателно избирам да работя без натиск. Да оставям пространство, да не очаквам и да не бързам другия да стигне до място, до което самият той още не е готов. Не защото това е „по-правилно“, а защото е по-честно.
Когато махнеш натиска, разговорът се променя. Хората започват да говорят по-свободно. Да задават истинските си въпроси.
И да взимат решения, които са техни, а не реакция на напрежение.
В мрежовия маркетинг натискът често се оправдава с добри намерения. С ентусиазъм. С убеждението, че „помагаме“. Но когато зад думите стои очакване другият да вземе решение, за да се почувстваме ние спокойни, разговорът престава да бъде честен.
За мен натискът не е въпрос на техника, а на вътрешно състояние. Когато бързам, когато имам нужда от потвърждение, когато резултатът е по-важен от човека, това неминуемо се усеща. И тогава дори най-доброто намерение губи стойността си.
Затова съзнателно избирам да работя без натиск. Да оставям пространство, да не очаквам и да не бързам другия да стигне до място, до което самият той още не е готов. Не защото това е „по-правилно“, а защото е по-честно.
Когато махнеш натиска, разговорът се променя. Хората започват да говорят по-свободно. Да задават истинските си въпроси.
И да взимат решения, които са техни, а не реакция на напрежение.
За отказа
Дълго време думата „отказ“ ми звучеше негативно. Свързвах я със слабост, с пропусната възможност, с нещо, което трябва да се обяснява или оправдава. Не отказвах, не защото не можех, а защото ме притесняваше как ще изглежда това отвън и как ще бъде разчетено. Какво ще си помислят хората и дали няма да сгреша, като кажа „не“.
С времето започнах да виждам отказа по различен начин. Не като бягство, а като ясно и спокойно „не“ към неща, които вече не са в синхрон с мен.
Към разговори, които ме изчерпват, към ситуации, в които трябва да се свивам, за да пасна, и към очаквания, които не са мои. Оказа се, че отказът много често не е акт на отдалечаване, а на честност.
Понякога отказът не идва рязко и категорично. По-често се появява тихо, почти незабележимо, като усещане, че не искаш повече да се насилваш, че нямаш нужда да се обясняваш и да доказваш защо нещо вече не ти е близко. Просто усещаш, че е време да спреш.
С времето научих и нещо друго, а именно че отказът не означава да затръшваш врати със сила.
Много по-често означава просто да спреш да ги държиш отворени, когато вътре не се чувстваш добре. Без обвинения и без нужда от дълги обяснения.
В работата ми с хора отказът има своето място. Не всеки разговор води до решение, не всяка възможност е за всеки и не всяко „не“ означава край.
Понякога то означава „не сега“, а понякога „не по този начин“. И това е напълно достатъчно.
Когато отказът е честен и спокоен, в него няма вина и няма нужда от оправдания.
Той просто освобождава пространство – за по-точните разговори, за по-смислените избори и за онези „да“, които идват непринудено
За границите
Дълго време мислех, че ако съм отворена, разбираща и достъпна, това е достатъчно.
Че ако слушам повече, обяснявам повече и давам още малко време, нещата някак ще се подредят сами.
Истината е, че без ясни граници човек започва да се губи, без дори да усети кога точно се е случило.
Границите не влязоха в живота ми като правило или принцип.
Дойдоха по-скоро като умора.
От разговори, които се проточват без посока.
От ситуации, в които усещах, че давам повече, отколкото ми е спокойно. От моменти, в които казвам „да“, а вътре в мен всичко се свива.
С времето разбрах, че границите нямат нищо общо със студенина или дистанция. Те не са стена.
По-скоро са яснота. Яснота докъде съм аз и откъде започва другият. Яснота как искам да общувам, колко време и енергия мога да дам и при какви условия оставам в разговор.
Когато няма граници, често се появява напрежение. Казваш „да“, а после се ядосваш. Съгласяваш се, а след това се чувстваш използвана. Не защото другият е направил нещо нередно, а защото ти самата не си била ясна със себе си.
Границите започват отвътре. От това да си позволиш да усетиш кога нещо ти идва в повече.
Кога разговорът вече не е смислен. Кога помощта се превръща в натиск. И да си дадеш право да реагираш навреме, без да се оправдаваш и без да обясняваш прекалено.
В работата ми с хора границите са част от уважението. Към мен, но и към другия.
Те създават пространство, в което разговорът може да бъде честен, спокоен и равнопоставен. Без роли или манипулации. Без усещане, че някой трябва да се доказва или да се напасва.
Научих, че когато границите са ясни, отношенията стават по-леки. Остават тези, които могат да съществуват без натиск. А онези, които не могат, просто отпадат. Не с конфликт, а естествено.
Границите не разделят хората. Те показват кой може да остане в живота ти по начин, който не те изчерпва.